Изумруденият остров

12.11.09


Аз колекционирам феи. Предимно оловни, но имам и керамични, и текстилни, имам и една мастилена, инжектирана в кожата ми. Някои хора събират капачки, други- малцово уиски, аз събирам феи. Това е единствената вещ, която си позволявам да натрупам в големи количества и то поради една единствена причина- влюбена съм в Ирландия. Феята като същество, което оприличавам на себе си-непостоянно, своенравно и многостранно, но най-вече, феята като Ирландия.

Всичко започна преди десетина години, когато за Коледа получих трилогията "Сага за Ирландия" на Нора Робъртс. Навремето унищожавах индустриални количества любовна проза, та си спомням, че тогава това отклонение от предпочитаната тематика ми се стори леко скучновато на пръв поглед. Ирландия? Всичко, което знаех за нея беше, че правят уиски и че разни леприкони и феи са силно на почит. Е, от уважение към сестра ми започнах да чета книгата... И бях омагьосана за цял живот. Не можех да откъсна очи от нея, визуализирах всичко- изумрудено- зелените хълмове, къдравите овце, кокетните къщички и дворове, удавени в цветя, призраците, феите, които излизат в млечногъстата мъгла и танцуват, всичко! На 15 е много лесно да се влияеш от различни течения и мнения, но докато моите съученици се учеха да пушат в голямото междучасие, аз вече си имах любов завинаги.

Когато свърших трилогията (е, след това съм я чела още поне 10 пъти), започнах интензивно да мечтая за Ирландия. Това включваше четене на всякакви материали за страната, запознаване с Йейтс, Майкъл Флетли, с митологията, с бита... Бях абсолютно убедена, че някой ден аз ще отида там и ще видя с очите си всичко, описано в книгата. Бях убедена и в още нещо: там любовта се случва и то не как да е, а точно както се случва в романа- в дъждовна вечер срещаш своя висок очарователен принц, за предпочитане в ирландски пъб.

Беше изумително, когато 3 години по-късно по странен начин се запознах с човека, когото обичам и до днес. Интернет запознанство, никнеймът му в чата ми направи впечатление, защото беше ирландски и първата ми реплика към него беше "кажи ми, че в теб наистина има нещо ирландско". И така започна нашата история; той се върна от Щатите 2 месеца по-късно и се видяхме в една октомврийска вечер с невероятна мокра мъгла, в местния ирландски бар. Цялото ми същество ликуваше.

В Ирландия отидохме заедно за пръв път преди година, за петата ни годишнина. Но смея да кажа, че Дъблин не е Ирландия. Доста по-космополитен е от онова, което видях наскоро. Дъблин ми напомня на младо момче, което сутрин става рано и лови риба, потънало в мълчание, но съсредоточено в работата си, а вечер се преобразява и става музикант в някоя кръчма, ясният му глас се извисява над глъчката, а сърцата на посетителите се стоплят от неговата песен и от мекото уиски. Оживлението на Графтън стрийт, червеникавите къщи, Тринити, паметниците, пъбовете- всичко е очарователно, но е и доста задъхано. На много места се усеща миризмата на пиво, а хората вървят с онази амбицирана, наперена походка, типична за столичани. Докато провинцията, да, там е сърцето на Ирландия.

За щастие времето ни пощади, беше навъсено, но все пак не валеше. Отидохме на мястото, където се развива действието на трилогията... онемях. Надмина всички мои очаквания. Широкият плаж беше безлюден, нашарен само от изхвърлените от прилива черни водорасли. Хората се бяха прибрали в кокетните си бели къщурки, далеч от пронизващия вятър. Погледнеш нагоре- виждаш кулата на древното гробище да си проправя път към небето с изгърбената си осанка. Беше някак притихнало. Тръгнахме по пътечка, която не знаехме къде ще ни отведе. Паметник на Св. Деклан и оранжева роза, която ярко контрастира на сивия камък и нагроченото небе. Вървим и пред нас бавно се разгръщат пластовете на ирландската природа- груби, нащърбени скали, покрити с толкова зелен мъх, че те заболяват очите. Морето боботи в ляво от нас, а във фантазията ти се завихрят гледки на драматични самоубийствени скокове на девици, бягащи от освирепели келтски воини. Мекотата на хълмовете е перфектно съчетана със суровия кант на брега. Няма по-съвършено място. Сядаме на дъсчена пейка и палим по цигара; взираме се в картината пред нас безмълвни, тотално онемели от възхита. Не продумваме, стига ти само умът да запечатва гледката. Преливаш от страхопочитание... Разходката продължи повече от час, почти не срещнахме хора, но магията на мястото беше тлкова осезаема, че не се чувствахме изгубени или сами.

Знам, че имам да видя страшно много други места в Ирландия, с още по-завладяваща красота, но има време. За мен е важно винаги да се връщам там, да си взимам необходимата доза магия, с която да преживявам до следващия път. Дотогава правя следното- пускам си дивна келтска мелодия и се оставям съзнанието ми да ме поведе по зелените хълмове. Древните напеви извикват в ума ми легендите, които знам, представям си езическите обичаи на келтите, чувам мечовете на воините в такт с музиката. Нося Ирландия в сърцето си, мога да я виждам, когато пожелая...