За очакването и надеждите

29.10.09


Сутринта като излизах от къщи миришеше на печен пипер. Диди казва, че от 8 часа се почвало с манджите, ама пък на мен не ми пречи. Този аромат, освен, че ме подсеща в коя страна живея, винаги го свързвам с есента. Представям си баба ми, която пече пипер (добре де, чушки) в селския двор и прави от прекрасната си лютеница...

Всичко й е хубаво на есента- и миризмата на печен пипер, и цветовете, и мъглите, и мекотата на въздуха. Само дето се забелязва тенденцията хората да падат духом в такт с листопада.

Говорим си със Слави в skype и се оплакваме една на друга. "Много ми е тъпо. Мразя я тая работа, искам да се махна от там." Да, ама нали уж е криза и не ти стиска. Парите ти трябват, щото онова панталонче в Zara не търпи отлагане. Пък и има и нек'ви сметки за плащане. И ето, че пак с идването на есента някак се намества и лошото настроение- всичко ти излгежда по-черно отколкото е. Най-лошото на есента според мен е, че след нея идва зимата. Няма по гадно нещо от замръзването и спирането на всички очаквания и надежди. Цели три пусти месеца в отчаяние и безразличие към всичко. А аз обичам да очаквам нещо с нетърпение. Обичам предвкусването на сладките неща.

Сега е тъпо. Не само поради битовите ми обстоятелства, просто ме ужасява мисълта от зимното хиберниране (във всеки аспект). Допушва ми се повече, излиза ми се повече от моята собствена кожа, иска ми се всеки ден да съм различна, за да натрупам запаси за зимата.

Стоим си със столицата и се гледаме изучаващо. Да те харесам ли, да не те ли... Ако те харесам, ти какво ще ми дадеш?

Hope springs eternal.